Скоро имах случай в заложната къща, която ме накара да напиша следващите редове. Деня започна както обикновено с проверка на ежедневните задачи, като нищо не предполагаше, че ще бъде нещо различно от поредния работен ден. Още при пристигането ми на работа бях забелязал мъж на средна възраст който мина няколко пъти пред офиса, като го оглеждаше, но нищо особено – на ден пред офиса минават стотици такива хора. Не му обърнах повече внимание…………
Преди 24-ти май Велинград е приятно място за разходки – има всичко необходимо зеленина , слънце и току що цъфнали люляци. Грехота е като нямаш клиенти да не излезеш пред офиса и макар на крак да изпиеш едно кафе под лъчите на майското слънце……….
Докато пиех кафето си към мен се приближи същия този мъж, който бях забелязал на няколко пъти през деня и ме попита дали това е заложна къща. Предвид огромните надиси зад мен въпросът изглеждаше доста глупаво, но пък го отчетох като опит за завързване на разговор и отговоряйки утвърдително и го поканих да влезе в офиса. От опит знам, че много хора се притесняват да разговарят по работа на улицата, особено, когато работата засяга такива деликатни за българина въпроси като залога на движими вещи в заложна къща.
След като влязохме в офиса можах по-подробно да разгледам човека – беше обикновен българин, около 50 годишен, оредяла коса, сравнително добре облечен, който разглеждаше витрините в заложната къща със същото любопитство и интерес, както и ако беше влязъл в космически кораб на извънземни. Веднага си личеше, че никога не е влизал в заложни къщи и определено не е типичния клиент, но нуждата го води при нас.
За да не изглежда неловко положението го попитах с какво мога да помогна, дали търси подарък или желае да получи кредит срещу залог на някаква вещ. Човека малко сконфузено ми отговори, че се нуждае от пари. Съдейки по отговора му определено не гореше от ентусиазъм, че ще ползва услугите на заложната къща, но просто няма избор. За да спестя неудобството набързо отговорих, че няма никакви проблеми и че приемаме всякакви движими вещи – бижута, електроника, компютри, автомобили, произведения на изкуството и т.н.
Човака ме изслуша и попита дали приемам картини и стари часовници. Отговорих утвърдително, въпреки факта, че това са от най-трудните за оценка вещи. От пазарската чанта мъжът извади една картина, която бързо определих като масло върху платно с подпис, около 30 х 40 – 45 см . с дървена рамка в доста добро състояние. Подписът върху нея не ми говореше нищо, но по праха на задната часта на рамката прецених, че доста дълго е стояла на стената. Поинтересувах се за историята и, но човека каза, че е от много време, вероятно от родителите на съпругата му. Пожелах да видя и часовника като за моя изненада клиента извади напълно функциониращ и сверен часовник „ROSKOPF” с влак на циферблата, който макар, че не бях виждал на живо вече бях оценявал в друг офис на „Заложни къщи Доверие” и приблизително си спомнях, че е отпреди 1900 година и е правен по поръчка на турските железници. Как е попаднал в последствие при бащата на моя клиент, и после при него нямаше как да разбера.
Но сега идваше трудната част, а именно да назова цена за предметите. Трудността не идваше от това да определя заложната цена, а от факта, че много от хората носещи дадени вещи в заложната къща не оценяват вещта по позарна стойност, а винаги „начисляват” към нея и голява доза сантимент. За човека нещата вероятно струваха повече, отколкото реално аз щях да му предложа, часовника беше от баща му, и рискувах сериозно да го обидя назовавайки цена доста под очакванията му. …….. Въпреки тези си колебания назовах максималната цена, на която бих могъл да оценя картината и часовника, като се бях настроил, че ще рябва да обяснявам защо цената е имено такава. Но човека каза, че цената го устройва дори му трябват по-малко пари от тези, които му предложих. Спомена, че като поръчител по лош кредит на свой познат сега е подгонен от банката и трябва да направи вноска, за да не се пристъпи към принудително изпълнение срещу него.
Обясних условията , изготвихме договора, платих договорената цена за залог, опаковах вещите, пожелахме си лек ден и той си тръгна. Докато прибирах в склада на заложната къща картината и часовника се загледах в рафтовете изпълнени с всевъзможни вещи – картини, гоблени, техника и се замислих как зад всяка от тези бездушни вещи има по една човешка история……
Докато една голяма част от редовните клиенти дошли в заложната къща, директно продават вещите си и имат идея приблизително колко пари могат да получат за тях не са рядкост и тези, които нямат представа колко точно да търсят за вещите си особено тези които носят вещ, която са придобили по наследство и не са плащали за нея. Именно с тези клиенти проличава умението на служителя да води преговори. Както споменава Рик Харисън първия урок научен от баща му е никога да не дава първи цена. При първия си залог баща му го попитал „Защо първи даде цена?” Давайки първи цена ти реално водиш преговори срещу себе си. Защо да правиш оферта на някого, че ще му дадеш 1000$ за нещо, като вместо това можеш да попиташ „Колко пари ще ти трябват за нея?”, а клиентът отвърне примерно, че са му нужни 500$. ?
